Спомени на парашутиста подоф. Петър Томов за войната

 Петър Томов служи като парашутист в Парашутната дружина. Сражава се в Първата фаза на Втората световна война, при Страцин, на територията на Македония и във Втората фаза на територията на Унгария. Награден е с два ордена „За храброст” и е раняван два пъти. Записът е направен във Военния клуб – град Пловдив.
      Казвам се Петър Христов Томов. Роден съм на 23 май 1923 г., в село Ивановское, Ставрополски край, СССР. Роден съм там, но съм българин. Баща ми е от Дебелец, Търновско, по професия градинар – до края на живота си. Живял и в Царска Русия, и след Революцията, с други думи 40 години е прекарал там. Напуснахме Съюза през 1935 г., защото татко беше принуден да поеме този риск, да остави целия си имот и да се приберем в България. Майка ми е рускиня, кубанска казачка. Там съм изкарал 4-то отделение, минах за 1 клас. Обаче 1935-та година, когато идваме назад, ме връщат една година назад, да уча езика. Аз го научих много бързо. Там никой не знаеше български, освен баща ми.
      Баща ми имаше 5000 декара земя, подарени от един земевладелец. Понеже татко е работил при него към 7-8 години и му създава такива зеленчукови градини, че той от благодарност му подарява тази земя, която е служила за пасище. Това става една година преди Революцията. Това го знам от баща ми, той ми го е разказвал. Татко е засявал това грамадно пространство с дини… Аз съм бил вече дете, защото не веднага след Революцията взимат имотите на хората, ами постепенно. Помня, бил съм първо отделение или второ, такива карпузи раждаше тая земя… 1933 г. по нашия край, по Кубан, татко Сталин като се събудил – так на картата – Ставрополска губерня… „Там ще има глад!” Умишлено предизвикваше по много места в Русия глад. Мъжете праща на Сибир, жените на юг с децата, селата опустяваха. Нощно време хората се страхуваха да излязат от къщи. Това го вършеха с цел и получаваха заповеди отгоре, да няма богати хора. Татко имаше двама души приятели – българи. Бай Иван беше от Търново, другият беше от Горна Оряховица, но му забравих името. През 1933-та година тримата ги арестуват като врагове на съветската власт. И ги пращат в ГПУ[1] по време на Ягода, но не в Ставропол, а в едно друго градче. В селото, на втория ден татко като го прибират, веднага минават каруци, изнасят от къщи мебели, кревати, гардероби… и не само на нашето семейство, ами и на тия по-богатите хора. Един ден, както са го водили на разпит, един офицер от ГПУ като минавал, и забелязал баща ми. Отива при него: „Христофор Антонович, а що ви делате?” Татко го погледнал и го познал. Като дете са били наши комшии в нашето село. Той вече възмъжал този младеж, станал офицерче. И татко му разказва: „Задържат мен, задържат и Иван и другия българин, като врагове на съветската власт.” А той, офицераът, вика: „Аз ще се мъча, за другите двама българи не мога да гарантирам, обаче за тебе аз ще направя всичко, защото те познавам от дете. Ще подпиша каквото искат.” И отива при шефа си и казва: „Този българин е осъден погрешно. Аз го познавам много добре, той ни научи да произвеждаме зарзавати. Елате в нашето село, една къща няма покрита със слама.” И успява да издейства татко да го пуснат. Обаче половин година изкара в ГПУ. Идва си татко на село, на другите двама българи жените също са рускини, всеки ден вкъщи идват, плачат: „Как може теб да те пуснат, нашите мъже ги няма!” Това става 1934-та година вече. И татко вика: „Аз ще направя всичко възможно, ще отида в Москва, има там наш българин, който заема голяма длъжност“, може би се сещате, става дума за Георги Димитров.
      1934-та година татко отива в Москва да се срещне с Георги Димитров. Три месеца майка ми чака да се върне татко и на четвъртия месец той се прибира. Нас ни изгонва – аз бях най-малък, обаче най-дявол изглежда съм бил – изгонва ни от стаята и аз на ключалката ухото и слушам: Мама го пита: „Какво стана бе, защо се забави?” И татко: „Ета сволоч, ета не булгарин!” Мама пита: „Защо?” „Ами вика – Отивай си, докато и ти не си тръгнал по пътя на ония двама българи, посока Сибир. А идеш ли там, връщане няма.” Татко излиза от Георги Димитров и право в българската легация. Това става 1935-та година. 1935-та година да напуснеш, да излезеш от Съюза… къде ще те пуснат, дума да не става! И татко вика на мама, а аз слушам на ключалката: „Ти, ако искаш, ела! Аз взимам децата и си заминавам!” Имахме 8 декара двор, къща голяма, всичко остави баща ми. Отива втори път в Москва, приготвиха му паспорта и успяхме да се приберем в България. Ония двамата българи си изчезнаха безследно.
      Устроихме се тук, в Пловдив, защото татко е много трудолюбив. Най-напред бяхме в селото на баща ми (впрочем сега е град) – Дебелец. Доста будно селце, там завърших 4-то отделение. Щото като се върнахме, в Русия завърших веднъж четвърто и тука втори път пак четвърто. Татко със сестра ми и майка ми дойдоха в Пловдив, а ние останахме с брат ми в Дебелец да довършим училище и напролет, като ни разпуснаха, се прибрахме. Татко имаше някой лев там от наследството… Почнах 5-та прогимназия в Пловдив, там завърших трети клас, записах се в техникума и на 23 септември 1943 г. ме взимат в армията.
      В 5-ти въздушен полк постъпвам. Командирът на полка Йончо Йоневски – втори братовчед на татко. Аз бях мераклия да ставам летец, щото все се катерех, скачах от високо в Марица и това ме теглеше… И по една случайност попадам в 5-ти въздушен полк. Веднъж, като идва брат ми на свиждане, викам: „Кажи на татко на всяка цена – понеже познава командира, че са роднина – че искам да ставам летец.” И татко един ден довтаса в летището, к’во са говорили с него… Един ден след учебни занятия идва един подофицер и вика: „Кой е Петър Томов?” Викам „Аз съм.” „Ела, че те вика командирът!” Аз ме фана шубето, викам си: „Да не съм направил нещо?” Винаги съм бил изряден. И отивам… Като млади войници нали знаеш: Мирно заставаш, викаш кой си, що си… Командирът вика: „Спокойно, спокойно, тихичко. Сега я ми кажи ти, искаш ли да станеш летец?” ”Тъй вярно!” – викам като щур. „Добре! Ще имам пред вид.” И изглежда е бил уредил… В този период от време (това става 1943-та година) от София пристига една комисия и събират парашутисти за Германия.
      Капитан Алайков урежда там, събира, кои желаят да станат парашутисти. И Моров, Ванката[2]… вика: „Пешка, давай, ще скачаме от високо!” И се навихме. Явиха се към 80 човека, изкараха изпита само осем от пловдивското летище. И когато вече да ни изпращат, идва и командирът Йоневски. И като ме видя: „Петьо, ти къде?!” И аз ме фана шубето, викам: „Тоя сигурно ще ме пердаши сега!” Идва, застава до мене: „Никъде няма да ходиш! Ние с баща ти се разбрахме за друго.” Добре, ама Алайката вика: „Как, той е трети по успех, сега къде ще търсим да провеждаме нови изпити… Не може!” И командира така се ядоса… – аз стоя мирно – като ми изпердаши един шамар, ухото ми „Дзънннн”, шапката хвръкна. „Магаре с магаре, такова”, обърна се и замина. А Лайков идва при мене: „К‘во бе, момче, к’во става? Малко ти е червена бузата, ама тя ще се оправи.” На другия ден заминаваме за София, Враждебна. Към септември месец…
      Тръгнахме за Брауншвайг есента на 1943-та.[3] На гара Бов нашият влак се удря с един друг. Там престояваме два или три дена. От там вместо посока Брауншвайг нас ни пращат в Сърбия, Кралево. Брауншвайг всяка нощ го бомбардират и може би Ноев е искал да ни предпази. Може би от тая гледна точка, да не ни пращат там, преди да завършим школата да ни избият, отиваме в Кралево. И там изкарахме целия курс, и станахме парашутисти. Нашият инструктор (всички инструктори бяха немци), като караме школата, не ми казва на име, а ме кръсти Томич. „Томич, коме хиер” – вика ония дойч. И всичките взеха в дружината да ми викат „Томич”. Оттам като се върнахме, нашите ги бяха устроили от летище „Враждебна” в Телиш[4]. Оттам ме пращат в Скопие, Въздушно-свързочно училище. Там завърших школа за борден радио-телеграфист. Даже на фронта бях с „Дора 2”, радиостанция. И след шест месеца, като го завърших, връщам се обратно в Телиш и от там ме пускат в отпуска. В къщи изкарах само три дена от отпуската, която ми се полагаше… Девети септември ме заварва в къщи. Получавам телеграма веднага да се явя в летище „Враждебна”.
      Ще ни пращат на фронта. Пристигам в София, слизам на Подуене и тръгвам към „Враждебна”. Срещам ги аз и нашият ротен командир – помня го много добре – поручик Бончев: „Томов, отиваш в частта, оборудваш се, взимаш всичко, каквото ти се полага, и ни настигаш!” На Сточна гара се товареха те, даже изкарахме цяла нощ там. Отидох аз, дадоха ми каквото трябва, на влака – и в Кюстендил. В Кюстендил изкарахме два дена, цялата дружина. Оттам сменихме на Стражин друга наша част… По шосето действаха танкисти на майор Гюмбабов,[5] ние държахме десния фланг на реката, реката е пътя за Страцин. Почнахме боя от Стражин. На втория или на третия ден с един мой колега от Стара Загора[6] сме един до друг на Стражин. По едно време аз му се обаждам, защото два-три пъти го извиках: „Гоче! Гоче!”, той мълчи. Просто така си забил главата. Бутам го за главата и като се обърна – куршумчето както е с каската, точно под каската – без шум, без да изохка, без да чуя нещо… Тръпки ме полазиха! Обърнах се насам-натам, дойде ми най-напред да викам санитар. Втори път го погледнах – куршумчето и мъничко кръв…
      Тогава не действах още с радиостанцията. След това като наближихме Крива паланка, с камионите ни докараха от Кюстендил това оборудване… Минохвъргачки, защото имахме минохвъргачен взвод… на Паскалев[7], дето загина, картечници и други работи… И от там вече почна сериозна битка.
      И точно след Крива паланка имаше един манастир, Старо Нагоричане. Там ме раниха в ръката, двата пръста ми висяха на кожата. Пълзяхме из едни лозя след Крива паланка и като ме припари по ръката нещо… Погледнах, всичко в кръв! И бутнах ръката в джоба…
      Един мотор ме върна в лечебницата на Крива паланка. И попаднах на един лекар от Пловдив. Срещу Търговската гимназия имаше на втория етаж рентгенов апарат. От него, като бягахме от училище, все при него ходехме да ни даде бележки. Десет дена бях в болницата, даже не ме пускаше доктор Иванов: „Къде, бе! Добре тогава, щом натискаш, заминавай, няма да спорим с теб!” Та ми турна една шина, защото с другия пръст си действам. И ги настигам нашите пред Страцин.
      Много мини и те имаха превъзходството от високо. От Страцин много лошо ни биеха. Два танка бяха улучили, бяха преприщили пътя и пехотата се мъчеха там… Ние действахме от десния фланг, и от там почнах аз с мойта радиостанция (след раняването ми зачислиха радиостанцията). Като спра някъде с радиостанцията, всеки бяга от мен. На едно място бяхме залегнали. Ноев на десетина метра от мен в едни шубраци и ме вика да отида при него. Радиостанцията – „Дора 2”, те са към 30 кг, тежи. На гърба като раница. Отивам при него, инсталирам я: „Бързо, влез във връзка с тежката рота!” Тежката рота пък действа от другата страна на шосето и няма как да се свържем с тях. Отгоре немците ни виждат като на длан, от Страцин. От там немците ни биеха жестоко… Таман инсталирах, само натиснах зумерчето, мините почнаха да бият. И един вика: „Слушай, майна, дигай се от тука, бягай, ще ти таковам и на радиостанцията…” И аз се огледах, огледах така, зад мене едни скали, викам: „Аз защо не направя такъв номер…?” Дълъг кабел имах, качих радиостанцията зад скалата отгоре, чак на върха. Аз се скрих на 20 метра зад друга скала. И като почнах да предавам: „Дойчланд капут, Дойчланд т‘ва…” Предавам… Че като почнаха ония мини, от тая скала сума камъни изкараха тия немци. Радиостанцията стана на парчета. И на другия ден вика ме Ноев (ние бяхме щабната рота). Нашата щабна рота останахме много малко и като ми ликвидираха радиостанцията, аз се правя, че не съм виновен, а ония, дето ни обстрелват, те са виновни. Гледа Ноев, гледа така, как немците по шосето все бият, понеже успяха да разчистят пътя и няколко наши танка вече пълзят нагоре. Добре, ама ние, щабната рота нямаме никаква връзка. Аз съм до Ноев… „Томич, налага се да идеш да потърсиш тежката рота!” Аз, като погледнах как почти всяка минута пламъци, където падне снаряд, как се вдига… Отгоре се вижда всичко. Виждат се и нашите танкове как пълзят нагоре… „Трябва на всяка цена да се свържеш с тях!” И ме погледна, погледна така: „К‘во, шубе ли те е?” „Абе – викам – че ме е шубе, шубе ме е, ама щом се налага – ще го правим!” И аз си направих сметката. Викам: „Като падне снаряд, аз в дупката на снаряда!” И почвам, полека, так, так, так… По едно време изчезнах от погледа … След като се върнах през нощта, апапите от ротата викат: „Ама ти жив ли си, бе?!” Викам: „Що?” „Защото те наблюдавахме и ти като се прикри на едно место, точно там паднаха два снаряда! Ни шубрак остана, ни скала остана… Как стана?” Викам: „Щото същия миг прескочих и влезнах в друга дупка на снаряд.” Защото шубето е така – дава ти и акъл, дава ти и сила! Така успях, стигнах до реката, прегазих я – падаха и мини, обаче далечко вече от мене, защото аз съм се пуснал в дерето. Добре, ама като минах реката, сега трябва така да се качвам на високо, за да тръгна да търся тежката рота. Ами сега! Викам: „Ония от Страцин… ще ме дебнат.” Но мина всичко спокойно. Късмет съм имал. Доложих на командира на тежката рота какво се иска, какво ми е поръчал нашият командир и т.н. Те вземаха отношение каквото трябва. Посред нощ съм се прибрал в нашата рота.
      Оттам боят на другия ден продължаваше. Ние сме в подножието на Страцин, вече по върха се катерим, по скалите, нашата артилерия – сбъркала ли е, какво е – взеха да обстрелват скалите. И нашият командир като се ядоса, Ноев, и грабна телефона на тези от артилерията, които командват, а той е бил и артилерист[8]. Той взе да командва артилерията „Два на ляво…” Той оправи играта, иначе много от нашите парашутисти щеше да избие нашата артилерия. Немците като видяха зора, почнаха да отстъпват благодарение на това, че на генерал Станчев армията се движеше откъм Скопие. Може би затова ние имахме късмет и влезнахме в Крива паланка, без да гръмне една пушка.[9] Щурмувахме Страцин и надвечер го завзехме. Германците през нощта отстъпиха. На Страцин нямаше ръкопашен бой, само стрелба.
      И на разсъмване, на изгрев слънце, събуждам се аз, замръзнал съм… събуждам се в едно като бункерче и поглеждам – шинелата зелена. Немска! Трима души… аз съм спал с трима убити германци! Ние с едни винтяги, парашутни винтяги – бахарлък през нощта. И докато съм спал, и съм дърпал леко шинелата. Викам: „Дано не се събуди тоя, майна…” И сабалем, като видях всичко зелено… Цялата дружина ми се смееше: „Ако бяха живи, к’во щеше да ги правиш?” На самия Страцин ни събраха цялата дружина, парашутна. И там „Конника без глава”[10] направи всички кандидат-подофицери – подофицери.
      След Страцин продължихме по самия път за Куманово. В Куманово влизаме някъде към следобед. През деня, като погледнах аз към Куманово, гледам, гледам и питам един до мене:[11] „Абе, фабричните комини ги няма?!?” През нощта чух един гърмеж, като земетресение. И като погледнах вече през деня – комините ги няма. Викам: Ясна е картинката.” До мен беше ротният командир Бончев. Викам: „Госин поручик, да знаеш, че нито един немец няма.” „Айде бе, как разбра?!?” „Я виж – викам – къде са комините?” А те комините ги използваха за наблюдателници. И той като погледна: „Е, верно бе!” И след това спокойно всички се изправиха и тръгнаха, понеже знаеха номерата на немците. Те уж това онова, двама души с два мотора сума народ избиват. Картечницата в коша, другия кара мотора и пердашат. И така държаха Страцин, с много малко хора…
      В Куманово ни посрещат макетата с цветя. Бяха ни устроили в едно училище, там колко – два дена изкарахме. На другата нощ помолих командира да ме пусне да отида до Скопие. Защото една леля имах в Скопие, и им знаех адреса, и ходих. Вземахме един мотор, ходих, та се видях с моите роднини. И лелята вика: „Петьо, има ли някакъв камион да натоварим багажа със свако ти да се приберем в София!” Свако ми е македонец от Скопие и са решили да отидат в Скопие, войната ги заварва там… И нямаше как да се върнат. Е, след това се прибраха, като свърши всичко.
      Та така изкарах аз, раната ми позаздравя, поправи се… Верно, че не мога да ги свивам, както трябва… Но Втората фаза вече загазих много. Втората фаза ни прехвърлиха два взвода – единият с щаба на Трети корпус, другият с щаба на Четвърти корпус. Другите въобще не ги пратиха. Мен бяха ме назначили да преподавам морза на младите войници. Добре, ама по-голямата част от моите апапи, заедно с ротните си командири, през нощта дойдоха и ме награбиха и ме вкарват в другата барака при тях. „Томич, стягай се и ти си с нас!” И аз ги погледнах, погледнах… „Готово, давайте!”
      Зор видяхме, докато стигнем само до Белград. Първият сняг ни заварва в Белград. След това с едни камиони ни превозваха. Стигнахме до Печ. Истинският бой почнахме от град Нагятад. Там бяхме на позиция към 14-15 дена. И ние, където бяхме на позиции, много загинаха при нас, разни такива младежи, самонадеяни. Понеже гледат старите апапи, които са шлифовани от Първата фаза, си ходят наведени по окопа, много-много не се перят. Тия новите все опъва врат да види нещо… Оня със снайперчето го прицели, цък! Гледаш – тоя опънал краката, оня опънал краката. Абе, момчета, тука курназлък не ще, бе! И веднъж викам на един, хем беше офицер, викам: „Бе слушай бе, ти командваш цяла рота бе, абе внимавай, бе!” „Ей, ти на мен акъл ще ми даваш!” Викам: „Ела да ти кажа!” Намирам един чатал, слагам едно огледалце, и в окопа. Викам: „Легни тука до мене!” И показвам така огледалцето на слънцето… С куршумчето – цък, огледалцето! Оня, като вижда дойчо: „А чакай да видя, бе!” И се прицелва… е така убиват нашите, ония дяволи! Дето не можеш да го видиш откъде стреля, само по тоя начин се издава. Аз го моля и му давам акъл, да не се перчи, защото с това шега не бива. Целта е ти хем да свършиш работа, хем жив да останеш. Иначе за к’ъв чорт си там? Не си нужен.
      Мен ме раняват, това става точно на 16-ти април, с танкистите. Ние сме на всеки танк по един парашутист за охрана. Парашутистът се движи след танка на 20 метра. Като забележи някъде с „Танков юмрук” да се покаже някой, да предпази танка. Защото танкистът само през амбразурите вижда. Едно поле, щурмуваме една височина – Ястребац. И аз като гледам там, всичко равно, като тепсия, чак в дъното една гора. Викам: „Е, това голо место е зорът! Затова ще пусна танка да тръгне малко по-далеч, отколкото трябва.” И аз след него, оглеждаме се залягам, тичам след танка… И бая време беше се минало… И аз като погледнах, така, надигнах главата и през танка видях дървета. Викам: „Е-е-ей, малко остана!” Стигнеш ли до гората – ти си спасен, дето се казва. Стигам аз до гората, танкът преди мен стига, спира там малко за почивка. Аз минавам през гората и стигам вече лозя. Тия горски пояси, дето ги имаше в Унгария, бая широки и гъсти, много мъчно се минаваше. Обаче аз по едно пътче, набарах така и преди танка излязох и стигнах до лозята. Добре, ама от другия край (от левия фланг, защото от дясната страна беше самата височина Ястребац) една пътечка, по която сигурно лозарите са минавали… И като минах, и гледам няколко души войници от другите части. А те са минали от другата страна, за да могат да обкръжат Ястребац, тоя връх. И стигам една стара постройка отдясно, от лявата страна една друга, като за животни, нещо… И аз като отворих вратата – надути животни, коне, крави… То едно обширно помещение… Избити, надути и като ме лъхна оная миризма, и аз се издърпах и тръгнах така спокойно. (Гюмбабов и нашият Ноев наблюдават и през една амбразурка Ноев забелязва, че един от парашутистите се разхожда спокойно по лозето. Мен ме е забелязал и ме е познал). Обаче забелязах отсреща, малко на височко така, от дясната страна, как пердаши една картечница, и взех да пълзя. А точно къщата, както е била – вдълбан път, за лозята. И отгоре немците бяха направили окопи като къртици. От тая къща отдолу, от избеното помещение, понеже са на високо и обстрелват. Аз реших да се надигна, да видя какво става. Къщата е на десетина-двайсет метра от мен. Викам си: „Да мога да хвърля една бомбичка на тоя приятел, дето не ме вижда… Да мога да го спра да не стреля.” И в това време забелязах една цев от кьошето на къщата. И докато се огледам, той изскача, стреля и се скрива! Обаче с гърмежа ми се подсичат краката и падам. Аз падам и хубаво, че се претъркалях в изкопаното пътче… Тоя моя приятел Стефан Иванов Дамянов, забелязал, че аз съм ранен (Ноев и Гюмбабов и те са забелязали, че съм паднал…). Стефчо ме доближи, хвана ме за краката, обаче видя, че съм ранен лошо и се държа тука за корема (седем черва ми закърпиха). Опита се Стефчо да ме изтегли и го раняват в гърдите. И тогава дават нареждане на един танк да ме доближи и да ме затули. Защото от там ония стрелят по това пътче. И танка, с оръдието хем кара, хем пердаши в тая къща! Сигурно нищо не е останало от нея. И така ме измъкнаха, зад танка, притулен. Та там ми остана и пистолета, някъде… Кожухчето го пазех до скоро, с дупката. На един пръст от гръбнака изскача куршумът. Тогава идва Коста и ме изтеглят още по-назад. Идва Ноев и така ме гледа… „Томич, горе главата – добре, ама аз почнах да повръщам кръв, на корема всичко разкъсано – Томич, няма страшно!” И гледам – това го помня, все едно, че го гледам сега – как сълзите му… (пък той много ме обичаше, Ноев) – сълзите му капят. „Томич, парашутистът не умира така лесно!” А на другия ден той умира![12] И не само той, ротният ми командир Иванов, Гюмбабов, Ноев, двама танкисти – поручици.[13]
      Същия ден успяват да ме изтеглят през лозята и след това с линейката в селото ми правиха през нощна операция – кърпиха ме. Бяхме в стая с двама офицери и едно помаче бяха докарали, и то ранено в корема… Люлякът беше цъфнал вече… И санитарите, и сестрите предупреждават: „Никаква вода няма да пиете!” А устата ти, всичко залепнало, така ти се пие вода! И ако ти дадат водата, ще я изпиеш и хич няма да мислиш, че ще умреш. Е така помачето, беше много яко момче… А беше до мене, неговото легло, тука масичката и една ваза с люляк, и аз. Понеже той не е свикнал може би на тая работа да търпи, викал, викал по санитаря да му даде вода. А те ни слагат в една плитка чинийка с едно памуче, топиш и си мажеш устните. Това е спасението! И по едно време аз така си извих врата, защото бях целия обинтован – тоя като грабна, изкара от вазата люляка и като дигна, и изгълта водата. И аз викам: „Край с него!” Като се развиках: „Санитар! Санитар!” По едно време пристига: „К‘во има?” Викам: „Виж бе, водата изпи тоя човек, бе!” Той се прекръсти: „Бог да го прости!” След половин час си отиде момчето…
      И като ме закърпиха, на другия ден се пипам, обинтован, всичко нормално, добре. Добре, ама като почнах една температура – 39, 40, 41. Това държи непрекъснато. Така съм си скубал косата… Вече месец, два минават, температурата не спада. И тръгна мълвата: „Томич си отива!” Беше, свършила войната вече. На 5-ти май всичко приключи, даже един от нашите парашутисти загива, намерил от тия бомбички за живи цели, решил да прави разни номера, та с тия номера му откъсва ръката и след това разбрах, че е починал. И се научава една инспекторка, военен лекар – жена, че в Сегетвар лежа аз три месеца. На четвъртия месец втори път ме отварят, всичко гноясало. И като ме изчистиха, закърпиха ме… Като му откъртих и колко време се мина, един ден чувам, че ме клати някой, отварям очите – санитаря: „Айде бе, ставай да хапнеш малко, бе!” Спал съм две денонощия.
      Докараха ни със санитарен влак до София, в XI-та местна гимназия. Оттам ги помолих да ме прехвърлят в Пловдив, във военната болница (тогава я наричаха „Католическа болница”). И тука лежах още, докато раната зарасне.[14]
      След войната ме признават за военноинвалид, дават ми военно-инвалидна пенсия, обаче я взимам само две години. И като ме вкарват в затвора, ми дават присъда 15 години. Осъдиха ме заради: „бунт, терор, насилствено сваляне на властта, саботаж, шпионаж.” През 1952-ра. Клевета. Наклевети ме този, на когото съм давал цигари, понеже аз бях касиер на кооперация „Военноинвалид”. На всички военноинвалиди будкаджии[15]. И този, който ме е клепал, аз съм му давал на вересия цигари, дето нямам това право и съм го прикривал. Той с отрязан крак, военноинвалид. Него го осъждат като организатор на горяните. Тука по Стряма, Калековец, даже има и избити момчета от тях. Имах един съученик, който бачкаше в Държавна сигурност. Обаче беше един от най-слабите наши съученици. Но се докопал там, някакъв роднина негов, шеф в Държавна сигурност, добрал се… Съученикът ми ме разследваше и изглежда му е обещал (защото за това от 15 години по-малко няма): „Колкото повече наклепаш хора, толкова по-бързо ще излезеш от затвора! Ти – вика – вашия касиер познаваш ли го? К’во ще кажеш за него?” „Той има чичо в Америка…” Аз имам роднини и в Америка, и в Съветския съюз. Та тоя така ме е клепал, така ме е клепал…, че ще снабдявам техните горяни с оръжие. Осем години лежах в Пазарджик. От 1952-ра до 1959-та, защото имам и предварителен арест. Като влязох, бях женен. Жена ми чака и детето порасна…
      Не бях зле в затвора, бях художник, с генерал Станчев[16]. Като ученик съм обичал това. Като излязох от затвора, бях шофьор във ВМИ[17], където се пенсионирах. Една дъщеря имам и двама внука.
      * * *
      Политофицерът Захариев, прекрасен човек! Почтен, скромен, културен… На втория ден, след като дойде при нас политически командир, трябваше да се направи (това в Македония става) едно разузнаване. Тогава загива Иван Моров, мой добър приятел. Загива той, също Захариев… Трябваше да отидат в тила на немците на разузнаване. Обаче седем ли, осем човека бяха, всички ги избиха. И Захариев с тях. Аз го тача и уважавам по списъка на всички убити парашутисти. Имам го списъка вкъщи, в една рамка и често се спирам и гледам.
      При Страцин получих единия орден. И за раняване, за тия пръсти. Даже като ме видя командира Ноев – с превързана ръка щурмувам Страцин. Може би там е решил…
      Втория орден получих в Унгария, когато ме раняват.
      Впечатлението от немците? Прекрасно! Във всяко едно отношение. Аз съм лежал с едно германче в Унгария, обаче се възмутих от нашите управници тогава… И то ранено, дете! Младо. Да имаше, да имаше – 17, максимум 18 години. На нас ни дават по един кръгъл шоколад за десерт, на него не може. И аз винаги така си чупя на половината, бутна му на него… И то ме гледаше, чак сълзички му излизаха от очите. Викам: „Защо ще го делиш, бе и то е… Кой по желание ще иде там?!”
      Много смели бяха. Смели и находчиви! Ние трябва да се учим от тях. Аз ще ви кажа един пример. Правим едно учение в Кралево, дават ни почивка – всички инструктори бяха немци. Сядаме ние да си починем и един немски офицер командва взвода си – провеждат учение. По едно време пристига при него един войник и му казва нещо и той се отделя от взвода си, като се обръща и вика един войник. Нещо му пошепна на ухото, оня козирува, войникът. Офицерът тръгна там на някъде си… Войникът командва взвода, като всички изпълняват това, което каже войника. Няма: „Ама що па аз да го правя, що па не знам какво…?” Аз съм вече подофицер, от 24-ти набор имаше при нас едни от Крешака, от наш’та махала. Аз го накарвам да става дневален – „Е-е-е- Томич, баш мене ли, бе?”
      Руснаците – пияна работа! С две думи. Имах приятел аз, офицер. Точно зад нас, тука в Пловдив, градина баща ми имаше – Оризовата фабрика, бяха настанени руснаците там. И един руски офицер, майор беше (обаче това е рядкост между тях, той нито пиеше, нито пушеше…) веднъж ми вика: „Петьо, аз ще те взема, пращат ме командировка в Румъния.” Щабът на Толбухин беше в едно пристанище. Та там съм ходил с него. Той ми написал един документ, че аз съм му ординарец. „Ела – вика – в Румъния и земи един куфар цигари, ще ги продадеш и ще си вземеш от Румъния каквото искаш.” Викам: „Да не ме оставиш в Румъния някъде?” „Как ще те оставя, бе?! Аз ще ти донеса и дрехи.” – рубашка, брич, ботуши аз си имах. И документ написал, печат ударил. А той по служба отива до това градче, където беше разположен щаба. Мен ме оставя на гарата: „Тука довечера ме чакай, защото не мога да те заведа дотам. Ако те питат нещо – намери, ще излъжеш.” И много руски войници, някои ги пускат в отпуска, и покрай мене бяха се събрали сума. Понеже аз руския си го владея перфектно, та бях събрал един куп писма, защото викам: „Командироват ме в България, еди къде си…” „Е-е-е, да ти напиша едно писмо да го пратиш от България!” Та бях събрал много, като се върна майора: „Как дела, всьо в порядке?” Викам: „Да, всичко наред, само че тия писма к’во ще ги правя, бе?!” „В Пловдив ще ги пуснеш в пощата – вика – и готово.” Та такива работи. Има и добри хора, но по-голям процент в сравнение с немците са лоши – ето, немците толкова време, нямаше кражби, нямаше насилия… Смели са, безразсъдно смели – руснаците. Той, като му удари два-три стакана, и не помни какво върши.
      Отношението на командира към войника? Аз съм постъпил царско време, клетва съм давал на цар Борис. От майката на ротата почвам, ами той си обичаше ротата, войниците, като свои деца, старшината. Хем ги пердаши, хем акъл им дава. Войниците по-между си бяха по-добре, отколкото след събитията около 9-ти. След това, като ги виждах офицерите, шапката под мишницата, ръката в джоба… За мен това не е офицер! Не!
      Унгарците – като наближим някакво градче, и питат: „След вас има ли руски войски?” Унгарците се държаха с нас добре. В Кралево през 1943-та имаше много пленници-италианци, ми аз ги снабдявах с много работи от кухнята, като ме направят дежурен – захар, брашно… гледам, отделям през дежурството и събера. И им ги нося, а те в хангарите, по три етажа кревати, и там.
      Психологически последици от войната? Не! Не чувствам някаква промяна!
      Дали съм виждал да убивам някой? Лично аз? Там нямаше време да гледаш. Щото, ако се загледаш, без тебе…
Интервюто проведе Константин Голев
[1] Государственное политическое управление (Държавно политическо управление). Създава се през 1922 г. на мястото на ЧК. ГПУ организира отнемането на собствеността от селяните в СССР и Украйна до 1934 г. и национализацията с репресивни методи. Също така усъвършенства лагерната система ГУЛАГ. През 1934 г. се влива в структурите на НКВД (бел. съст. М. Г.).
[2] „Иван Моров, още Първата фаза го убиха, и първите дни, с политическия командир Захариев.” (цит. П. Т.).
[3] За обучението в Брауншвайг виж разказа на Никола Костадинов (бел. съст. М. Г.).
[4] За летище Телиш виж разказа на Дянко Марков (бел. съст. М. Г.).
[5] Иван Иванов Гюмбабов е роден на 29.V.1908 г. в София. Завършва Военното училище през 1930 г. и е произведен подпоручик на 6.IX.1930 г. Служи в Бронирания полк (1941) и в Бронираната бригада (1944). Назначен е за командир на сборната танкова дружина, формирана през януари 1945 г. за Втората фаза на войната. Загива на 16.IV.1945 г. и посмъртно е произведен подполковник. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 43-44,181 (бел. съст. К. Г.).
[6] „Той от Германия се върна, в Германия бил на работа, връща се и го взимат войник, постъпва като парашутист от летището в Стара Загора.” (цит. П. Т.).
[7] За обстоятелствата около смъртта на ефрейтор Никола Паскалев виж разказа на Никола Костадинов. Никола Костадинов също е парашутист и в разказа му има много допирни точки с този на Петър Томов. За да не отежняваме допълнително бележките под линия, ще посочваме само най-важните от тях (бел. съст. К. Г.).
[8] „Кавалерист, артилерист, даже той возеше и двата негови коня с него до гара Бов. Там ги свалиха, к‘во стана с тия коне, не знам.” (цит. П. Т.). За кариерата на Ноев като кавалерийски състезател споменава и Никола Костадинов (бел. съст. К. Г.).
[9] „А чета във военния вестник „Парашутистите с голям бой превзеха Куманово…” Викам: „Ей, как лъжат, мама му стара, тия хора!”” (цит. П. Т.).
[10] Прякор, с който Петър Томов Нарича ген. Стойчев, вероятно по аналогия с известния роман на Майн Рид. Изглежда това прозвище е било разпространено сред парашутистите по време на войната. Възникването му вероятно е свързано с кариерата на ген. Стойчев като олимпийски състезател по езда (бел. съст. К. Г.).
[11] „Стефан Иванов Дамянов от Пазарджик. Той ме тегли като ранен Втората фаза. Той се мъчи да ме тегли из едни лозя в Унгария и него го раняват пък в гърдите.” (цит. П. Т.).
[12] За смъртта на Ноев виж също и разказа на Никола Костадинов (бел. съст. М. Г.).
[13] Обстоятелствата около смъртта на Ноев, „Значи 5 души, те са ги дали, имали са много добър наблюдател тия дойчовци… защото аз им научих номерата. Той е седял на дърво някъде скрит и наблюдавал, и си командвал минохвъргачките. Там тия минохвъргачки с подскачащи мини, като падне, подскочи и коси. Ужас! Те нашите парашутисти най-много ги е било страх от тия мини – подскачащи. Те са били два танка, бяха седнали на една полянка, зад гората някъде. Но това е командвано отблизо, защото няколко мини са паднали и оня си ги командва – Още колко метра, какво – що… А те са седяли и са обядвали, Ноев, Гюмбабов, Иванов и тия двама поручици… Както са обядвали, и мината пада – и една карта е имало – След като дойдоха моите апапи да ме видят в дивизионната болница, ми разказаха.” (цит. П. Т.). Никола Костадинов разказва с малки разлики за същата ситуация (бел. съст. К. Г.).
[14] „Моят приятел от фронта Коста ми вика: „Абе майна, не съм те чул да се оплачеш, че те боли стомах.” (Цит. П. Т.).
[15] „Само военноинвалидите имаха право да подават гербови, таксови марки, цигари. От миналите войни, от мирно време военноинвалиди, само те.” (цит. П. Т.).
[16] Кирил Николов Станчев е роден на 14.XII.1895 г. в Кюстендил. Завършва Военното училище през 1916 г. и е произведен подпоручик на 12.III.1916 г. Генерал-лейтенант е от 18.XI.1944 г. Един от основателите и ръководителите на републиканското „Движение на капитаните” във Военния съюз. През 1935 г. е обвинен в участие в антимонархически преврат, уволнен и осъден на смърт. Присъдата е заменена с доживотен затвор през 1936 г., а през 1940 г. е амнистиран. Участва е дейността на нелегалния ОФ в София и в подготовката и провеждането на преврата от 9.IX.1944 г. Член е на делегацията, която на същия ден установява връзка с командването на Трети украински фронт. С МЗ № 116 от 11.IX.1944 г. е повишен в звание „генерал-майор”, а с МЗ № 123 е назначен за командващ 2-ра армия. Провежда Нишката и Косовската операция. През 1946 г. е уволнен и осъден на доживотен затвор за организиране на нелегалната воена организция „Военен съюз”. Освободен е през 1958 г. и умира на 11.IV.1968 г. През 1990 г. е реабилитиран, а през 1992 г. е повишен в завание „генерал-полковник” – посмъртно. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 133 (бел. съст. К. Г.).
[17] Военно-медицински институт – Пловдив. (бел. съст. К. Г.).